Реших, че е хубаво да проследявам как се променя музиката и моето преживяване с и чрез нея. Тъй като музиката е много голяма част от живота ми, вероятно ме е спасявала, реших да взема пример (и формат) от предаването на Васко Върбанов „Моят плейлист“ и да го адаптирам като за тук.
Вкратце, ще опитам всяка година да си посочвам десет от песните, с които усещам много силна връзка. Към всяка, ще имам кратко коментарче, защото ми е интересно след време да видя какво съм писал, каква е била настройката и освободеността ми към и в музиката. Няма да слагам връзки към YouTube, защото практиката ни е показала, нееднократно при това, че тия връзки се променят или изтриват с времето. И без повече шум, нека споделя „Моят плейлист“ в 2022 година.
10. Lindsey Buckingham – Go insane
Някак през последните години усетих много силна връзка с Линдзи Бъкингам. Особено „Go insane“ е перфектното сечение между брилянтен текст (някой път трябва да напиша нещо за текстовете) и музика, от която всяка нота се движи като мравка по гръбнака.
9. Elliott Smith – Between the bars
Тази песен е разговор, който е протичал и в мен. Нездравата част у нас може да е много поетична и омайните думи да са ръката, която решаваме да стиснем силно, за да ни отведе до сигурното място. Мислел съм си, че ако един ден имам бар, може би ще се казва именно „Between the bars“. Нека смелите да влязат.
8. Kultur Shock – Sheitan
В исляма Шейтан е дяволът. По ред причини обичам Kultur Shock и винаги изпитвам ясно потрепване в мускулите на дясната ръка, когато чуя Шейтан. Би било чудесно още веднъж да я чуя на живо. Впрочем, „хурия“ е красива дума, нали? Ако не ме лъже паметта, едва няколко пъти се споменава в корана.
7. Кино – пачка сигарет
Знам, че в момента сме канселирали всичко руско, понеже сме крайни. Една от причините да се радвам, че отново пиша тук е, че мога да посоча, че да кенселираш цяла култура и страна заради глупостта на сенилния ѝ лидер е и врява, и безумие. Ако не го напиша тук, а в някоя социална мрежа, непременно ще бъда кенселиран и обявен за русофил, макар да пиша срещу диктаторофилите и винаги да съм твърдял, че диктаторите трябва да умрат.
Въпреки този кратък политически параграф, Кино са ми невероятно любима група. Ако не сте слушали подкаста „Wind of change“, силно препоръчвам да го направите, защото там се споменава за невероятния жест на Дейвид Боуи към бандата. Самата „пачка сигарет“ дава една перспектива за това, че може би „отвъд“ не е толкова тъмно и страшно. Животът на Виктор Цой приключва при катастрофа. Тогава още не е било модерно скачането от прозорци.
6. Nina Simone – Sinnerman
Сънувал съм как свиря тази песен в Хамбара. Да, на онова пиано, което никога не е усещало акордьор. Нина е прелестна по много начини. Трябва да се гледа как понякога зарязва пианото и танцува почти в транс. Когато опитах да запиша кавър (по моя си начин), почти се намерих в такова състояние. Това е причината точно този кавър да не довърша.
5. Nick Cave – Fifteen feet of pure white snow
Да, знам, че е правилно да се добави „and the bad seeds“, но това има толкова почти никакво значение в случая. Нямах пари, за да видя Ник Кейв тази година. Една позната пък е била не само на негов концерт, а е качена на сцената в Белград на „Push the sky away“. Ник е болен мозък, приютен в страдащото тяло на кльощав и висок страдалец. Тази песен, противно на всеобщото наркоманско схващане, че е свързана с кокаин, всъщност е за етническото прочистване. Да, онова етническо прочистване от 1944 година, което касае онзи полуостров, който отново се използва като претекст, който да е ключа за вратата, която води до третия опит на човечеството да се трие. Обаче Ник Кейв, за разлика от безумно много хора, няма къса памет.
4. Нова Генерация – Страх 2
Дъщеря ми се казва Арлина. Един ден вероятно ще чете този текст и съм сигурен, че няма да си задава въпроса защо не „Арлина“ е в този списък, а „Страх“. Сигурен съм, защото имаме много силна връзка и ще ме познава добре. Димитър Воев е важна част от живота ми. Един от най-ярките поети в света на поезията, без да преувеличавам. Яд ме е, че Ники нямаше време да ми разкаже още малко за него. Всеки разказ не ми стигаше. Дано някой ден се роди някой толкова смел и безумен поет, защото към момента никой не може да запълни тази празнина.
3. Tom Waits – New coat of paint
В по-ранните ми години не бях обръщал достатъчно внимание на Том, който впрочем днес има рожден ден. С времето, колкото повече се задълбочаваха някои зависимости, толкова по-близка усещах музиката му. Към днешна дата, близостта с неговата музика се запази, за разлика от близостта с някои зависимости. Обичам да го пускам на хора, които не са го чували. Имах момент, в който споделих на една барманка нещо, което съм чувал от мистър Уейтс:
„I’d rather have a bottle in front of me than a frontal lobotomy.“
2. B.B. King – All over again
Близките ми хора знаят, че за мен това е кралят. Не. По-скоро е КРАЛЯТ. Мисля, че само аз ще схвана тази шега. Първата ми поща, преди около две десетилетия дори беше bb_king в abv.bg. Нямам ясен спомен изобщо как попаднах на Кинг, мисля, че беше от една VHS касета и запис от Монтрьо, но от първа нота разбрах, че това е музиката, която ще е с мен до края на живота. От Кинг се научих на блус. За мен Кралят е „номер едно“ по толкова много начини. В концертите му се вижда (или поне аз виждам) какво е да живееш в музиката.
Не знам на кого по-напред е тази песен, но никой не я свири, както я свири Кинг. Също така, обичам песни, в които някой иска да си напазарува надгробен камък.
1. Pink Floyd – Wearing the inside out
Може би от този блог лесно се забелязва колко силно съм свързан с момчетата от град Лондон. В предишния си живот този блог се казваше „ Hey, you!“ Начинът, по който свиря и (опитвам да) пиша музика е много повлиян от флойд. Всичко ми е флойд, дори черния страт, който в момента е при Мишо.
Преди няколко месеца си дадох сметка, че толкова много често реферирам към Pink Floyd, толкова много съм говорил на хората за това как усещам тяхната музика, но вероятно никога не съм казвал, че имам любима песен. Направих кратко социологическо проучване, като отговорите ме изненадаха. Повече се изненадаха моите събеседници, когато разбраха, че „Wearing the inside out“ е „любимата“ ми песен на британските момчета.
Интересен факт – последният ми първи учебен ден ще помня винаги не защото е свързан с училище. Ще го помня, защото тогава почина Ричард Райт. Дълги години се опитвах да се убедя, че не можеш да скърбиш за човек, който ти е познат само от слушалките и музиката. Не е вярно. И няма нищо налудно да скърбиш за човек, с когото не си имал възможността да се познаваш.
В резюме – прави ми впечатление, че основно се свързвам със счупени поети и музиканти. Такива, на които няма начин да не им има нещо. Ще ми се да видя след години дали продължавам да подхранвам тази ми връзка. С тази музика.
Leave a Reply