“Червената шапчица” по Керуак

Ето как Керуак би написал “Червената шапчица”. Това е мой вариант, написан за разтоварване.

С Червената шапчица поехме по пътя към Денвър. Тя – за да види баба си, аз – да видя старата тайфа и да си прекараме незабравимо. Качихме се на главното шосе. Слънцето печеше здраво, а аз и Червената шапчица имахме общо три долара, които нямаха да стигнат за рейс натам. По-рано ѝ бях предложил да се качим при скитниците в някой вагон и да стигнем с него до Айова, където да пощуреем няколко дни и да продължим към Денвър, но тя отказа.

След два часа под слънцето, на адски пек, тръгнахме надолу, за да стигнем до закусвалнята на старата Бети Блу. Джубоксът не работеше. Поръчахме си върховни бургери със свинско. По цялото западно крайбрежие няма по-вкусни и мазни бургери. Изпих и две бири, а Червената шапчица взе цигари от автомата. Останахме общо с два долара и четиридесет и пет цента. Парите ни се стопяваха. Ако никой не ни качи, ще трябва да се върнем пак при Бети Блу и да си вземем стая.

Сити, укрепнали, с Червената шапчица излязохме отново на шосето. След няколко часа щеше да започне да се стъмва и да става хладно. Използвахме времето, за да си говорим за всякакви неща. Червената шапчица много добре разбираше философията, дори простите неща от ежедневието, в които трябва да се взима сложно решение, наричаше “битийна философия”. Аз ѝ разказвах какви луди нощи планирам, когато се прибера в Ню Йорк и получа първата стипендия от новия семестър. Уговорихме се, преди нова година отново да поемем към Сан Фран, където да прекараме щура коледа на таймс скуеър, без да обръщаме внимание на хипстърите. Уговорихме се още, че ще отседнем в “Монтрьо”, където вечер щури чернокожи музиканти надуват здрав бибоп, а двойната стая е само петнадесет цента.

Докато си говорихме за новите неща, за новото начало, един бял шевролет Имапала от хиляда деветстотин шейсет и девета година спря пред нас. Отворих вратата и казах, че пътуваме към Денвър. Шофьорът каза, че е право натам и ще ни закара за нула време. Беше голям, червендалест, космат и гол до кръста.
Качихме се. Червената шапчица седна отзад, аз седнах отпред. Отпуснах се на седалката и безмалко да заспя. Бях ужасно изморен, главата ми пулсираше. През цялото това време нито за миг не се съмнявах, че ще бъде изключително тежко и изморително пътуване.

— Слушай, братче, това е невероятен късмет! – извика Червената шапчица. – Представяш ли си какви късметлии сме ние с теб? Представяш ли си?
— Да, да. – измърмори шофьора и усили радиото почти докрай. – Какъв късмет! Какъв късмет!

Почти в транс слушахме как Чат Бейкър надува тромпета до побъркване и прави всичко по силите си да стигне онзи звук, който да побърка всички. Надуваше, надуваше, надуваше почти толкова мощно, колкото чернокожите тромпетисти.

— Дълго ли пътуваш към Денвър? – попита Червената шапчица. – Имаш ли много приятели там?
— Дълго пътувам. – върна шофьорът. – Нямам много приятели. Запътил съм се към баба ти.

Когато пристигнахме в Денвър, в една изключително топла и напоителна вечер, докато се пиехме бира в поредното крайпътно заведение, аз и Червената шапчица разбрахме името на шофьора. Казваше се Кумчо Вълчо. Голям веселяк и чешит, цялата тайфа го обожаваше безумно. Мерилу се беше влюбила в него от пръв поглед.

За два дни похарчихме почти всичките си пари. Сега имахме по-малко от долар. Червената шапчица не успя да намери баба си. След няколко дни трябваше да поемем обратния път.