Едно токсично „Musk off“

Пиша го няколко дни по-късно, защото ми се искаше реакцията ми да не е първосигнална. Повод за тъгата ми:

Скрил съм името на дамата, защото ми е мъчно за нея. Успях да събера сили да прекратя познанството си с нея, основно виртуално, защото се превърна в това, срещу което се бореше. Може и още да се бори, не ме интересува.

Тя е част от оная крайност, която компрометира социалния балон, в който се намирам. Не очаквах да се включи в гласуването за това дали собственика на тази социална мрежа да се оттегли. Не го очаквах, защото на практика тя не е потребител на тази мрежа от толкова много години.

Всъщност, разбирам я. Колкото повече я разбирам, толкова по-мъчно ми става за нея. Вероятно да живееш в ултимативен конформизъм, за да задоволиш потребността си за значимост е доста трудно. Вероятно е и самотно. Изглежда ми непосилно да крещя там, където ехото ще връща „Браво!“.

Надявам се да е щастлива в ННЛ бъбълчето си (за тази абревиатура – друг път) и се надявам, че случайностите ще продължат да ни разминават, защото сблъсъкът на погледите ни ще е една похабена секунда и за двамата.

Не успявам да свикна с тая поляризация, не успявам да свикна с това да защитаваме тезите си с цената на всичко. Не успявам и не искам да свиквам. Силно вярвам, че тази дама има какво да каже и някой ден ще намери правилните думи, ще излезе от калъфа, в който се е напъхала и толкова в момента ѝ приляга.

За добро или не, тези буквички няма да стигнат до очите ѝ. Сигурно така е по-добре. Едностранно прекратих познанството си с нея, но не смятам, че тя страда за мен толкова, колкото аз страдам за нея. И ме боли, че се е превърнала в това, срещу което се борим – и аз, и тя.

Вкратце: Не, майна, въобще не е токсично поведението ти…