Когато беше млад, Никола вярваше в две неща с почти религиозна сериозност – че човек трябва да гласува и че леля му прави най-хубавата баница в София. По-късно се оказа, че второто е истина, докато първото е от онези национални легелдни, които се разказват с уважителен тон и никой не носи отговорност за последствията.
Никола работеше като инкасатор на водомери. Това не е професия, която някой малък учник би написал в съчинение на тема „Какъв ще стана, когато порасна“. Тази работа му даваше освен предвидимост, достъп до живота на хората по начин, по който нито една партия, нито министър, нито телевизионен водещ не можеше, макар всички да твърдяха, че познават живота на обикновените хора. Като инкасатор влизаше във входове, където миришеше на зеле, евтин прах за пране и поражение. Качваше се по стълбища, по които мазилката се лющеше като политически плакат след избори. Звънеше на врати, зад които го чакаха стари жени с жилетки, мъже по потници, бебета, телевизори усилени до степен да напомнят държавна политика, и кучета, които лаеха със самочувствие на парламентарна група, която е сигурна, че ще влезе в управлението.
Тази работа не можеше да даде много, но от нея имаше няколко важни извода. Първо, че хората не четат дребния шрифт. Второ, че водата винаги поскъпва. И трето, че каквото и да се смени по новините, бурканите с компот по мазетата са единствената форма на дългосрочна политика, която реално работи.
Първият път, когато гласува, беше на деветнадесет и носеше маслено зелено сако, което братовчед му беше обличал на на абитуриентския си бал. Леля му беше направила баница още по тъмно, защото за важни дни тя ставаше рано и се държеше така, сякаш лично участва в устройството на републиката. На нея обаче ѝ подхождаше повече, защото историечски от действията ѝ имаше ефект – сити стомаси и доволни усмивки. Като извади тавата от фурната, тя погледна Никола с такава строга любов, каквато обикновено се запазва за внучета, войници и хора, които още не знаят колко малко зависи от тях.
„Никола…“, рече му, „човек трябва да гласува. Иначе после няма право на недоволство.“
Тя подаде това правило така, както му подаваше баницата – топло, тежко и без възможност за възражение. Никола изяде две парчета, защото беше млад и защото човек трудно може да спори със сирене, яйца и кори, подредени от жена, преживяла две валутрни кризи, няколко ирационални правителства пет вида олио и цял живот с мъж, когото тя наричаше „покойния глупак“ докато още беше жив.
Тогава Никола отиде до училището, което миришеше на хлор и дезинфектант, взе бюлетината с тържествено чувство, което по-късно така и не успя да повтори, и я пусна в урната с усещането, че току що е поставил своята малка тухла в строежа на хубавото и светло бъдеще.
Бъдещето прие тухлата и я използва за нещо съвсем друго.
След това животът тръгна по онзи свой обикновен начин, който не се интересува от големите думи в предизборните речи. Никола започна работа във ВиК, ожени се за жена, която скоро разбра, че има навика да мълчи точно когато се очаква да каже нещо важно, а той разбра, че тя има навика да казва нещо важно точно когато той би предпочел да мълчи. Научи се да попълва формуляри с химикал, който никога не пишеше от първия път, да изслушва оплаквания за течове, сметки, съседи и държава в един и същи разговор и да влиза в апартаменти, където телевизорът винаги говореше по-силно от хората, защото поне той звучеше уверен.
Избори имаше редовно. Толкова редовно, дори толкова редовно, че някои недели се усещаха скучни. Изборите бяха в неделя, защото тогава боговете и съвестите имаха навик да си взимат почивен ден от безумията на една цивилизация, която нямаше ясна цел защо живееше, но периодично правеше опити да спре да живее.
Изборите идваха с тържествена периодичност на теч в баня – уж всеки път различен, а всъщност все на същото място и винаги точно когато си решил, че този месец ще ти е по-леко да се справиш със семейния бюджет. Преди тях градът се пълнеше с плакати на мъже, които гледаха далеч напред, сякаш там, отвъд хоризонта ги чака не бюджетна комисия, а самият смисъл на живота. Жените в политиката гледаха по същия начин, но една идея по-скъпо, което не правеше изражението по-скорено, само по-добре осветено.
Всички обещаваха промяна, стабилност, почтеност и грижа за хората, а Никола, който всеки ден влизаше в поне десет жилища и виждаше как живеят тези хора, подозираше, че ако някой политик действително се грижи за тях, той го прави от много далечно място, през затворен бинокъл.
И все пак Никола гласуваше.
Гласуваше, когато беше ерген и после, когато беше женен. Гласуваше, когато синът му беше малък и после, когато синът му започна да говори с онзи умерен срам, с който младите говорят на бащите си, щом усетят, еч бащите им са по-стар модел и не поддържат последният ъпдейт на надеждата. Гласуваше, когато ляля му вече месеше по-бавно, но все още правеше баница, която можеше да накра човек да прости на роднина почти всичко, и гласуваше като тя умря, когато никой вече не му казваше, че ако не гласува няма право да се оплаква. Това между другото не промени нищо, освен че вече нямаше кой да му го каже.
С времето гласуването се промени. Първо бюлетините станаха по-дълги, после станаха по-сложни, после изчезнаха. На тяхно място дойде машина – едно устройство, което изглеждаше като нещо между банкомат и телевизор, който е загубил желание да забавлява. После бюлетините пак се появиха, но не изместиха машината, само бяха допълнителна възможност, понеже всички вярваха, че машините могат да се манипулират. Хората просто имаха нужда да имат избор между повече от един начин за манипулиране.
В деня на изборите, Никола пак ставаше, бръснеше се гладко, обличаше прилична и изгладена риза, след което отиваше до секцията. Там жени с уморени лица разгръщаха списъци, а едно момче което винаги приличаше на студент по нещо неопределено, но важно, му обясняваше как да използва машината, сякаш му показва нод модел на пералня. С много обороти, сушилня и изплащане на дванадесет равни месечни вноски.
Никола заставаше пред екрана. Докосваше го. Имената се появяваха, подредени и чисти, без мирис на мастило и без възможност да ги смачкаш, ако не ти харесат. Той избираше, натискаше, потвърждаваше. Машината приемаше гласа му без никакъв коментар, което я правеше по-възпитана от повечето хора, които беше срещал.
Навремето бюлетината шумолеше. Сега нищо не шумолеше. Това вероятно беше някаква форма на напредък, заради това Никола избираше машината пред хартията.
Машината отпечатваше едно малко листче, като касова бележка за участие в демокрацията. Никола го пускаше в кутията, както се пуска нещо, което вече не е твое.
После излизаше навън, палеше цигара, макар да беше отказал цигарите поне шест пъти през живота си, и тръгваше към дома, където светът го чакаше в добре познатия си вид. Хладилникът шумеше в смъртни стонове както винаги. Жената пак беше оставила торбата за боклук до вратата, защото „като слизаш, да я хвърлиш“. Радиаторът в хола имаше свой собствен морален кодекс и топлеше само когато никой не му обръща внимание. В главата на Никола това много напомняше на държавна институция.
Държавата влизаше в живота му главно като сметка и като обещание. Сметките идваха навреме. Обещанията идваха предизборно, но за разлика от сметките, после всичко се забравяше.
Една есен, след поредните избори, Никола влезе в апартамент на шестия етаж в стар люлински блок, за да отчете водомера на една стара жена, която го познаваше от години и винаги го посрещаше така, сякаш идва да я арестува лично. Докато той се навеждаше под мивката, тя го попита дали е гласувал.
– Гласувах. – потвърди НИкола
– И аз гласувах! – каза тя с мрачно достойнство. – Само дето не знам за какво и за кого, защото нищо не разбрах.
Никола записа цифрите, изправи се и я погледна. Тя не беше ядосана. По-лошо. Беше привикнала, което е състояние, което властта много цени.
Тогава на него му дойде една мисъл, проста и неприятна, каквито са най-издръжливите мисли: че той вече двайсет и няколко години гласува не защото вярва, че ще му оправят живота, а защото не иска съвсем да се откаже от идеята, че човекът е нещо повече от клиент на собствената си държава, макар че държавата упорито се опитваше да го убеди в обратното с всяка следваща сметка.
Вечерта, като се прибра, отвори хладилника и видя, че жена му е направила баница по рецептата на леля Пенка. Не беше съвсем същата. Никога нямаше да бъде. Имаше по-малко сирене и повече носталгия, но пак ухаеше така, както мирише едно от малкото неща в живота, които не изискват обещание, за да съществуват.
Той седна, отчупи си парче и пусна новините. По телевизията пак обясняваха как народът бил проговорил ясно. Никола изяде две хапки, изключи звука и гледа известно време как устните на анализаторите се движат. Така, без звук, те изглеждаха далеч по-честни. Приличаха на риби в аквариум, които по недоразумение са получили право на коментар върху цивилизацията и го използват с увереност.
Жена му го попита защо пак е гласувал, след като нищо не се променя.
Никола помисли малко, колкото да не обиди въпроса, и каза, че човек не гласува, защото очаква чудо. Чудесата, по негово мнение, са друга административна процедура и обикновено се разглеждат по бързата „схема“ само за избрани. Човек гласува, защото иначе накрая ще се окаже, че единствените, които участват, са онези, на които и без това им е все едно как живееш, стига да изглежда добре в отчета.
След това си легна, стана на другия ден в шест и половина и отиде пак да отчита водомери. В един апартамент видя разплакано дете, в друг пенсионер, който тъкмо лепеше тиксо на прозореца, в трети – млада жена, която едновременно говореше по телефона, мацваше филия на малкия си син и търсеше изгубен чорап. Страната, помисли си Никола, всъщност е това. Не парламентът, не студиата, не плакатите с хора, които гледат напред така, сякаш лично са поръчали утрешния ден. Страната е плачещото дете, тиксото на прозореца, търсеният чорап, сметката за вода и баницата, която някой прави по стара рецепта, за да не забрави как се правят нещата, които все още имат смисъл.
На следващите избори той пак отиде да гласува.
И на следващите.
И на следващите.
Животът му не се оправи. Не се срина и драматично. Просто продължи с оная прозаична упоритост, която хората често бъркат със стабилност, защото думата „оцеляване“ им звучи твърде лично. Заплатата никога не стигаше. Коленете му започнаха да болят по стълбите. Синът му замина за чужбина за известно време, после се върна, после пак замина, защото така се прави с младите хора в държави, където надеждата е по-скоро временна регистрация.
Но в неделя, когато имаше избори, той си обличаше ризата и тръгваше към училището.
Не защото вярваше, че този път ще се случи нещо велико.
Отиваше да гласува, защото леля му беше права само за едно – ако съвсем спреш да участваш, после и оплакването ти става излишно, а излишните неща в тази държава рядко оцеляват. Те и пенсионерите рядко оцеляват.
Това гласуване не промени живота му. Не намали сметките. Не оправи тръбите. Не накара обещанията да се случат. Но му остави едн одребно, упорито достойнство, което не можеше да се плати с бюлетина, но все пак минаваше през нея, както токът минава през кабел ,който никой не е сменял от години.
А ако ти се струва малко, знаи просто не си плащал достатъчно сметки.
Leave a Reply