Опитвам се от известно време да възстановя интереса си към гледането на филми вкъщи. Минаха твърде много години, в които по една или друга причина избягвах да гледам кино.

Проблемът е, че трудно намирам нещо, което истински да задържи вниманието ми. Един от малкото филми, които успяха, е The Sunset Limited от 2011 година. Той е екранизация на едноименната пиеса на американския писател Кормак Маккарти, по-познат на широката публика с романа си No Country for Old Men, по който братята Коен създадоха едноименния филм.

Историята е привидно проста. Един човек – тъмнокож, бивш затворник, дълбоко вярващ – спасява от самоубийство друг човек – бял, университетски преподавател, интелектуалец, изгубил всякаква надежда. Отвежда го в скромния си апартамент и двамата започват да разговарят.

Изпълнението е изключително камерно. Деветдесет и няколко минути, двама актьори, една стая и почти нищо друго освен диалог. Самюъл Джаксън и Томи Лий Джоунс правят невероятни роли, а последният е и режисьор на филма.

Липсата на динамиката, с която сме свикнали в съвременното кино, тук се оказва по-скоро предимство. Защото разговорите, които двамата водят, са разговори, каквито много от нас са водили през живота си. Изолирани от купона в хола, седнали в кухнята сред гъстия цигарен дим, с чаша евтино уиски в ръка. Разговори, в които започваме от нещо съвсем незначително, а няколко часа по-късно вече спорим за Бог, смъртта, човешката природа и смисъла да продължим да съществуваме.

У всеки от нас вероятно е имало моменти, в които сме приличали на Белия от филма. Моменти, в които сме вярвали, че интелектът, натрупаните знания и житейският ни опит ни дават някакво пожизнено право върху абсолютната истина. Че сме разбрали света достатъчно добре, за да отсъждаме кое има смисъл и кое не.

Но и Черния не е лишен от подобна увереност. Неговата истина просто идва от друго място. Не от книгите и философията, а от преживяното страдание и вярата в Бог. И двамата са убедени в правотата си. И двамата имат своите аргументи. И двамата по свой начин се опитват да достигнат до другия.

Само че единият се опитва да спечели спор, докато другият се опитва да спаси човешки живот. А може би и двамата се борят за нещо много по-голямо – да не се окаже, че всичко, в което са вярвали досега, е било напразно.

Това, което видях във филма, ми се струва особено относимо към времето, в което живеем. Време на крещяща липса на баланс, на все по-категорични убеждения, често на ръба на екстремизма, и на все по-малко желание да чуем, осмислим и разберем другия. Свикнали сме да разговаряме, за да отговорим, а не за да разберем. Нещо като двустранен монолог в някои случаи. Свикнали сме да защитаваме собствената си истина, вместо поне за момент да допуснем, че тя може да не е единствената.

Но The Sunset Limited поставя и един още по-неудобен въпрос. Какво става, когато двама души действително се изслушват, когато полагат усилия да се разберат, и въпреки това не успяват да достигнат един до друг?

Защото понякога не е достатъчно да имаш правилните думи. Не е достатъчно да бъдеш искрен, убедителен или добронамерен. Понякога човекът отсреща просто обитава свят, до който нямаш достъп.

И може би най-трудното не е да приемем, че другият греши. Най-трудното е да приемем, че няма как да го убедим в собствената си правота.

Вероятно някога отново ще изгледам този филм. Имам чувството, че има още много какво да си взема от него.

А може би следващия път ще намеря нещо съвсем различно.