Ванилова обсада

Човечеството винаги е било добро с линиите. Първо ги чертаело с пръчка в прахта. После с въглен върху камък. После с мастило върху картата. После с бодлива тел. После с думи, които уж били по-меки от телта, но често вършели същата работа.

Линия между нашите и чуждите.
Линия между чистите и нечистите.
Линия между правилната молитва и грешната молитва.
Линия между две държави, които отгоре, от достатъчно високо, изглеждат като една и съща кафеникаво-зелена бръчка по кожата на планетата.

Линия между любовта и любовта.

Последната беше най-страшна. Тя не разделяше врагове, макар че хората бързо започваха да се държат като такива. Разделяше думи, които някога бяха седели на една маса: дом, семейство, свобода, близост, грижа. След това всяка страна взимаше по една дума, вдигаше я високо и започваше да подозира другите, че са дошли да я откраднат.

В онзи юнски ден градът изглеждаше така, сякаш някой го беше оставил твърде дълго на слънце. Паветата блестяха мазно. Фонтанът на площада не работеше, но беше ограден с ниски телени огради, на които бяха закачени надписи „Временно извън експлоатация“. Оградата стоеше там от четири години. Табелките от по-малко.

Беше събота. Към площада вървяха две шествия. Те винаги се правеха в събота. Бог в неделя почива и не му се слуша за човешките проблеми. Едното беше прайд на любовта, другото – шествие за семейството. И двете бяха започнали с хубави думи. Любов. Дом. Семейство. Деца. Свобода. Близост. Принадлежност. Това бяха думи, които човек би могъл да сложи на кухненската маса между хляба и солта. В онзи ден обаче думите бяха качени на плакати и носени като щитове.

На едното шествие имаше знамена в цветовете на дъгата, музика, свирки, смях, плакати, хора с тежък грим и хора без никакъв грим, което понякога е още по-смело. Имаше млади момчета, които се държаха за ръце прекалено видимо, защото твърде дълго им беше казвано да бъдат невидими. Имаше момичета с къси коси, момчета с дълги рокли, родители, приятели, хора с кучета, хора без кучета и няколко души, които просто обичаха шествия, защото там човек може да върви и да изглежда като част от хубава история.

Другото шествие имаше икони, трикольори, плакати с фрази от Библията, майки с колички, бащи с деца на раменете, баби с чадъри и мъже с лица на хора, готови да пазят семейството от нещо невидимо. Невидимото е много удобен страх. То не иска доказателства за съществуването си, но е достатъчно силно, за да подреди хората в редици.

Имаше и обикновени хора. Хора, които наистина се страхуваха. Хора, които вярваха, че нещо важно се разпада. Хора, които бяха дошли да защитят децата си и не забелязваха, че децата им искат само вода, сянка и нещо сладко.

Между другото, всички на площада говореха за любов по някакъв начин. Това беше почти хубаво. Иначе миришеше на пот, прах, слънцезащитен крем и глупост, която е готова всеки момент да се случи.

Полицията беше сложила метални заграждения между двете шествия, защото държавата познаваше гражданите си по-добре, отколкото гражданите познаваха себе си. Загражденията не обясняваха нищо. Само показваха, че когато хората започнат да пазят любовта едни от други, някой трябва да донесе нещо метално.

Близо до фонтана имаше кестен. Кестенът пазеше тлъста сянка, до която Борис беше паркирал количката си за сладолед. Беше на седемдесет и четири години, вдовец. Ръцете му вече не бяха толкова бързи, но все още правеха точни движения, без да треперят. В количката имаше ванилия, шоколад, ягода, лимон, мента и шамфъстък. Шамфъстъкът го зареждаше заради Елена.

Елена беше жена му.

Елена беше мъртва. От девет години.

Тя обичаше сладолед от шамфъстък. Борис го мразеше. Това не им беше попречило да живеят заедно близо четиридесет години. Елена говореше по време на филми, оставяше прозореца отворен и ядеше от този сладолед, за който Борис твърдеше, че изглежда като студена боя. Бяха спорили за него повече време, отколкото отнема на хората да изплатят ипотека с лоша лихва и да се разделят.

Борис често разговаряше с нея. Не винаги на глас. Човек трябва да пази някакво приличие, дори умът му вече да изглежда като лаборатория на разсеян учен, който преди малко е изобретил следващото поколение бомби, които човечеството ще използва за лишена от смисъл цел.

— Пак си взел шамфъстък — отбелязваше тя.
— Клиентите го искат — отговаряше сухо Борис.
— Клиентите искат разхлаждане в топлото време, разумни цени и по-малко лицемерие. Шамфъстъкът го взимаш за мен.
— Теб те няма от девет години.
— Знам. Затова е мило.
— Не е мило. Просто купувам тая зелена гадост заради клиентите.
— Добре, Боре. За клиентите е.
– Наистина е!

С Елена бяха спорили достатъчно приживе. Дори мъртвите имат нужда от тишина понякога, но рядко Борис спираше спора.

Тя обичаше сладолед с шамфъстък. Той го мразеше. Истинската близост рядко изглежда като снимка от втора страница на списание. По-често прилича на двама души, които не са съгласни за прозореца, но единият все пак носи одеяло на другия.

Борис продаваше сладолед и на двете шествия. Момиче с дъга на лицето взе лимон. Жена с кръстче на врата взе ванилия за детето си. Полицай си купи шоколад и го изяде с такава скорост, сякаш нарушаваше вътрешен правилник за ядене на сладолед в служебно време. Никой не се интересуваше Борис „от кои е“. Сладоледът временно го освобождаваше от гражданска позиция.

На самия площад, до неработещия фонтан, двама мъже се разпознаха през загражденията. Бяха колеги в общината, в дирекцията, която отговаряше за фонтаните и други неработещи съоръжения. Работата им беше да пишат доклади защо фонтанът все още не работи, без да кажат, че просто никой не си е свършил работата. Единият беше от страната на прайда, другият – от страната на шествието за семейството. Погледнаха се, после и двамата погледнаха сухия фонтан.

– В понеделник пак ще ни питат, нали? – каза единия
– Ще пишем, че водният обект преминава през период на цялостен анализ и е нужна експертиза от отдела по експертизи на други отдели. – отвърна другия. – Съгласен?
– Съгласен.

Двамата се усмихнаха за миг. После всеки се върна при своите.

На планетата Аф, която се намираше на 438 светлинни години от този град, афоматите имаха празник, който на земните хора би им се сторил объркващ. Аф беше малка планета с две слънца и три океана, която според жителите ѝ не заслужаваше чак толкова внимание от Вселената. Афоматите приличаха на хората и това беше най-големият им недостатък. Бяха високи, бледи и тихи. Лицата им бяха недовършени. Сякаш дете е започнало да рисува портрет на майка си, после е чуло, че вечерята е сервирана, и е оставило молива.

Особеното при афоматите беше, че нямаха истинска дума за „аз“. Имаха дума, която означаваше приблизително „тази част от нас, която точно в този момент се намира точно тук“. Когато бяха тревожни, ушите им светеха в синьо. Когато лъжеха, левият им лакът започваше да свири като тромпет. Това правеше политиката им шумна, но не и по-честна.

Някога афоматите бяха водили война за супата. Най-срамната им война. Последната им война. Тя била заради температурата на супата. Едните твърдели, че трябва да е гореща. Други – че трябва да е хладка, без това да означава незачитане на традицията. Екстремистите твърдели, че супата изобщо не трябва да съществува, защото никой не разбира от супа. Тази война продължила над сто и петдесет земни години.

Загиналите били много. Повече от произнесените речи и призиви за мир и преговори между страните в националните гостилници на различни страни. Били разрушени градове, мостове и един музей на удобните възглавници. В рядка пауза за смяна на боеприпасите един от лидерите на неясно коя съпротива казал по радиото, че няма значение каква е супата, стига да не е пресолена, после припаднал.

Това не сложило край на войната веднага. Нищо не слага край на войната веднага. Но започнало нещо. Първо бил създаден закон срещу пресоляването, защото цивилизациите често започват покаянието си от грешното място. После във всяка столица на Аф била сложена огромна празна купа, за да им напомня за многото загуби, до които може да доведе едно разногласие. Не гореща купа. Не хладка купа. Просто празна купа.

Около нея всяка година минавали всички: горещосуполюбиви, хладкосуполюбиви, безсупни, победители, победени, деца на убити и деца на убийци. Водачите на шествията носели табела с дума, която на земен език няма точен превод. В свободен превод тя означавала нещо като „може би не сме прави, може и да сме, но сме заедно и никога повече няма да не сме заедно“ или нещо такова. Това им стигало. Означавало, че чуждата глупост не трябва да застрашава никого и че когато разделиш общото на две, не получаваш две истини, а рана, която кърви от две места.

Оттогава афоматите не правели отделни шествия за неща, които принадлежат на всички. Семейство, свобода, старост, любов, самота, деца, странност, дом – всичко вървяло заедно около празната купа. Карали се, разбира се. Никоя цивилизация не е толкова напреднала, че да се откаже от дребнавостта. Но не се разделяли на два празника, когато причината да празнуват била една и съща – че съществата имат нужда от други същества.

По това време на Земята виковете се засилиха. От едната страна крещяха, че любовта не е престъпление. От другата – че семейството е свято и това е единствената любов. И двете страни използваха думи, в които имаше истина, което правеше цялата картина още по-тъжна. Няма по-опасно нещо от човек, който защитава любовта и вече е решил кого тя не включва.

Първо хората от двете страни започнаха да се виждат като цветове. После като лица. После като врагове. Това беше обичайната последователност.

Телефоните се вдигнаха.

Когато човек вдигне телефон пред чужда болка, той често смята, че документира историята. Болката не е фотогенична.

Борис стоеше зад количката си. Сладоледът започваше леко да омеква. Юни не се интересуваше от идеологии. Юни работеше с температура.

Една пластмасова бутилка прелетя над загражденията и падна до фонтана. Не удари никого, но звукът беше достатъчен. Полицаите пристъпиха напред, камерите се вдигнаха, хората от първите редове се стегнаха и изнесоха опорния крак назад. В такива моменти човешкото тяло знае повече от човешкия ум. То усеща, че тълпата е животно, което внезапно може да забрави какво е прилично поведение.

Всички изглеждаха твърде сигурни.

Това го уплаши най-много. Твъде сигурните хора могат да направят ужасни неща, защото не им се налага да се съмняват в себе си. А човек без съмнение е много удобен инструмент за всяка глупост.

Тогава при количката на Борис дойде момче на около осем години. Беше откъм прайда, доколкото едно дете може да бъде откъм каквото и да е. Лицето му беше зачервено от жегата.

— Господине, може ли шоколад? — попита то.
— Може. Голям или малък?
— Голям, защото ми е много топло.
— Това е основателна причина. Почти медицинска. – усмихна се Борис.

Подаде старателно закрепена към фунийката голяма топка.

От другата страна се появи момиче на същата възраст. Имаше розова шапка с козирка. Тя беше откъм шествието за семейството, доколкото едно дете може да бъде откъм каквото и да е. Посочи тъмнозеления сладолед.

— Може ли една топка от този?
— Шамфъстък?
— Да, той е най-хубав.

Борис погледна към капака на количката, сякаш там седеше Елена и се усмихваше лукаво.

— Жена ми щеше да те хареса.
— Къде е тя?
— Далече.
— На море ли?
— По-далече.
— В Германия?
— И от Германия по-далече.

Момичето помисли малко.

— Значи много далече.
— Да.
— А ще се върне ли?

Борис задържа лъжицата във въздуха за миг. После загреба шамфъстък.

— По-скоро аз ще отида при нея.

Момичето прие това с гордост. Децата не настояват да им се обясняват всички видове отсъствие. Борис ѝ подаде фунийката и тя застана до момчето под кестена, защото там имаше плътна сянка. Сянката не се интересуваше кой какъв е, но обичаше децата.

Двете деца застанаха едно до друго. Момчето ближеше шоколада си. Момичето ближеше шамфъстъка си. Между тях имаше около двадесет сантиметра въздух. Това беше най-малката ничия земя в града.

— Твоят е като кал — каза момичето.
— Това е шоколад.
— Пак прилича на кал.
— Калта не е вкусна.
— Откъде знаеш?
— Знам.
— Значи си опитвал.

Момчето се замисли, но реши да не отговаря. После погледна нейния сладолед.

— Твоят пък е като грах.
— Това е шамфъстък.
— Пак е зелен.
— И листата на кестена са зелени, ама ни пазят от слънцето.

Това сложи край на разговора за известно време, защото момчето усети, че е попаднало в капан, от който още не знаеше как се излиза. Шоколадът започна да капе по пръстите му. Опита да го оближе, но само направи положението още по-лепкаво. Момичето извади салфетка от джоба си и му я подаде.

— Ето, преди целият да станеш в шоколад.
— Мерси.
— Няма защо.

После двамата погледнаха към възрастните. Там вече някой крещеше „Срам!“, а друг му отговаряше с друго „Срам!“. Срамът летеше от едната страна към другата като въглен, който никой не искаше да хване.

— Ти от кои си? — попита момчето.
— От нашите.
— И аз съм от нашите.
— Вашите добрите ли са?

Момчето погледна към тълпата зад себе си. Там един мъж викаше толкова силно, че лицето му беше станало почти лилаво.

— Не знам — каза момчето. — Ама са просто много шумни.

Момичето погледна към своите. Там една жена държеше плакат с думата „любов“, но го стискаше като бухалка.

— И нашите — каза тя.

Това беше първото прилично мълчание на площада в този ден. Майката на момичето я извика. Мъж от другата страна извика момчето. Децата тръгнаха в различни посоки, всяко обратно при своите.

— Все пак шамфъстъкът прилича на грах! — каза момчето, сякаш с желание да изравни силите във вселената на сладоледите.

Момичето се обърна за миг.

— А шоколадът прилича на кал.

Това беше целият им спор. Беше по-добър от повечето спорове на площада.

Шествията не се сбиха. По-късно това щеше да бъде отчетено като успех. Имаше бутане, плач, ругатни, псувни и няколко кадъра за вечерните новини. Двете шествия се разминаха на косъм едно от друго. Това беше по-добре от сблъсък и по-лошо от разбиране.

Някой падна. Някой помогна на падналия да стане, но така бързо, че никой да не види от коя страна е помощта. Това беше срамежлива доброта. Тя е често срещана при хората. Те се срамуват от нея повече, отколкото от омразата.

Когато площадът се изпразни, Борис затвори кутиите със сладолед. Остана само сухият фонтан, сгънатите заграждения и две лепкави петна пред количката. Шоколад и шамфъстък се бяха разтекли едно към друго под сянката на кестена.

— Видя ли? — попита Елена в главата му.
— Видях.
— И?
— Шамфъстъкът все пак е глупост.
— Боре…
— Какво?
— Не трябва да нападаш всичко, което не харесваш.

Той се намръщи. Това беше нечестно изречение, защото хем беше вярно, хем с мъртвите не може да се спори кой знае колко ефективно.

— Не съм го нападал.
— Само го обиждаш от четиридесет години.
— Това е семейна традиция.
— Семейните традиции понякога са просто навици, от които не сме се отървали, Боре.

Борис въздъхна, взе пластмасова лъжичка и опита от зеления сладолед. Не му хареса. Чуждият вкус може да си остане чужд и не му е нужен окоп.

— Гадост — промърмори Борис тихо. — Няма повече да зареждам тази гадост.

Елена не отговори, защото дори в главата си Борис знаеше, че понякога се държи като старо магаре. Също така знаеше, че в сряда ще зареди шамфъстък.

На Аф празната купа скоро щеше пак да е обиколена. Афоматите щяха да вървят заедно, без да се харесват напълно, без да са съгласни за всичко и без да са станали по-разумни. Щяха да вървят заедно, защото веднъж бяха направили обратното и се наложи да построят паметник на празнотата.

На Земята Борис побутна количката си надолу по улицата. Той си помисли, че хората са способни да построят крепост от ванилия и да вдигнат знаме от шоколад. После да обявят ягодата за заплаха, ментата за чуждо влияние, лимона за морален упадък, а шамфъстъка за нещо, което децата не бива да виждат преди пълнолетие.

После същите тези хора се прибират вечер. Свалят обувките си. Отварят хладилника. Питат някого дали е ял. Или няма кого да питат. И това е по-лошо. Може би най-лошото.

Борис знаеше, че нежността не печели дебати. Не я бива за лозунг. Не се държи добре и на плакат. Ако я скандираш, започва да звучи глупаво. Нежността е по-дребно нещо. Тя подава салфетка. Носи одеяло. Купува шамфъстък за жена, която вече я няма. Стои до някого, без да е напълно съгласна с него.

Площадът остана зад него. Фонтанът не работеше. Металните заграждения бяха прибрани до стената като сгънато срамно намерение.

До сутринта петната от сладолед щяха да изчезнат. Точно такива неща изчезват най-бързо: шоколад по пръстите, шамфъстък върху паветата, едно детско „мерси“, един кратък поглед през ограда, една възможност хората да не се подредят веднага срещу себе си.

На сутринта нямаше да има доказателства, че за малко е било възможно друго.