Тази сутрин имах интересно преживяване. В началото малко се стреснах, но въпреки това, в края на деня, сякаш не съм постъпил неправилно. Нужна е малко допълнителна информация, която ще синтезирам в едно изречение. Поради ред причини живеех живот, в който си търся конфликти. Да, трябваше задължително да са ченгета и задължително да им покажа колко повече съм от тях. Благодарение на усилена работа с терапевта ми, сякаш намерих корена на това поведение и положих необходимите старания да огранича това поведение. Толкова допълнителна информация.
Случката се развива миналата сутрин на орлов мост. Там има някаква банка, дори не си струва да ѝ изписвам името. Вървят зад висок, здрав, як мъж. Плешив, прехвърлил четиридесетте, облечен в сивкав, студен костюм. Носи кафява чанта, в която сякаш крие откраднати човешки истории, които да разстели на махагоновото си бюро в банката. Пуши. Засилва се към вратата на банката, хвърля угарката на земята. Около мен – тълпа хора, всеки в своя калъф, както би казал Чехов. Всеки в своята си кутийка. Никой не иска да вземе отношение.
На мене обаче ми призлява, когато видя някой да си хвърля боклуците на земята. Пуша по над две кутии цигари на ден, една угарка не съм хвърлил на земята. Събирам си ги чинно в джоба, ако няма кошче. Заради теорията на счупените прозорци, както и заради Дилън, берсеркът в мене получава глас. Догонвам Костюма и му казвам „Извинете, изпуснахте си угарката“. Той спира, изненадва се и ме пита кой съм аз и на мене какво ми влиза в работата. Върху гласните ми струни вече вибрират добре подредени цветущи обръщения, но въпреки това се спирам. Решавам да премина между банкера и вратата, за да няма опция да влезе.
Няколко души се спират, защото виждат, че има конфликт. Разбира се, никой не смее да вземе каквото и да е отношение. Казвам на човека, че няма никакво значение кой съм аз, а още по-малко ме интересува кой е той, но има пет секунди да си събере боклука от земята.
Пет.
Пепелта от цигари е точно толкова безлична, колкото сивия костюм на банкера. За сметка на това, контрастът от почервенялата му кожа би засрамила прекалено много домати във всеки уважаващ себе си магазин. Нали знаете как хората с бяла като светлина от тунел кожа става доматно-кисела, когато се ядосат?
Четири.
В очите на клетника виждам вече не гняв, а срам и паника. Какво ли си мисли? Давам петаче, че ако можех да надника в черепната му кутия, вътре сигурно щяха да се въртят такива въпроси:
„Ама колко хора ме гледат?“
„Дали знаят, че съм си хвърлил угарката?“
„Този защо точно там застана, сега не мога да се скрия.“
„На тая охрана защо ѝ плащам, защо не се появи да ме измъкне от ситуацията?“
„Ако си вдигна угарката, ще загубя ли достойнството си?“
„Моите служители какво ще си помислят за мен?“
„Мамо???“
Три.
Охранителят на банката все пак отваря вратата. Нещо ми вика, обаче погледът ми е концентриран в синьо-сивите очи на клетника. Убеден съм, че няма да отстъпя нито на милиметър преди да постигна това, което искам. Казвам на охранителя дори да не опитва да си продължи изречението. Той млъква, не знам как съм го изсъскал. Очите ми стрелкат угарката на земята.
Две.
Прави крачка назад. Обръща се с рамо към мен, свива колене и се навежда. Вдига угарката. Гледа ме нервна усмивка, в чийто десен крайчец се чете срам, а в левия – омраза. Сигурно ме мрази, защото съм го накарал, по категоричен начин, да си събере мизерията. Обаче вече си я е събрал. Постигнал съм своето, а и вашето, свободен е да ме мрази колкото иска.
Премествам се от вратата, с екстремно бърза крачка иска да се шмугне в офиса на банката. Казвам му, че се радвам, че си вдигна угарката и е постъпил правилно. Казвам му, че никой не е длъжен да му ходи в мизерията. Пожелавам му успешен ден и му казвам, че почти всяка сутрин в това време минавам през това място. Знам как му е прозвучало. Обаче следващата сутрин, в която го видя, ще му пожелая „Добро утро!“ и „Успешен ден!“.
Разбира се, тази цялата история се развива в рамките на вероятно минута, най-много две. Овъртинкърският ми мозък обаче я разглежда цял ден.
След като си тръгвам по пътя, посягам да си сложа слушалките. Една млада жена ми казва, че съм постъпил правилно и се възхищава, когато хората имали „топки“ и отстоявали някакви неща. Не я слушах какво говори, само кимнах и си пуснах следващата песен в плейлиста. Беше блус, вече не помня чий.
Цялото това нещо защо (си) го разказвам? Защото всъщност смятам, че беше правилно действието ми. Често правя забележки на хора, които правят глупости. Хора, които „чупят прозорци“, ако мога да си позволя референцията към вече споменатата теория. Не, не смятам, че съм постъпил героично, в никакъв случай. Далеч съм и от мисълта, че на хората им трябват „топки“, за да влизат рязко в ежедневието на човек, правещ глупости. Цялото това нещо го споделям, защото нито за секунда не обидих човека отсреща. Да, сега го описвам в мини-разказ по какви ли не начини, но нито една дума или действие не бяха унизителни и не атакуваха персонално него (ad hominem), а атакуваха действието му. Не само, че не го обидих, опитах се да го изкарам от срама, като му пожелах „успешен ден“.
Допреди няколко месеца по-скоро бих постъпил така, че да съм на косъм да предизвикам конфликт, който да ескалира до не-знам-къде. Обаче това тази сутрин беше премерено, овладяно, но в същото време успях изключително добре да отстоя някаква социална правота, все пак.
Много ми се иска този човек да е получил ясен сигнал, че независимо от статуса му, независимо от куфарчето, той не е нищо повече от мене, от тебе или от когото и да било. И е длъжен да пази прозорците, доколкото може.
Така се случи.
вдигни си угарката
by
Tags:
Leave a Reply