Всичко е загубено

Здравейте.

Всичко е загубено.

Историята се случи преди година. Втори или трети ден от #ДАНСwithme. Онзи протест, който даде началото на финалните щрихи по образа на онзи с мустаците. Когато всички протестираха, в западен парк имаше фестивал. Фестивал за изкуство в публично пространство. Бяхме само двама души на този фестивал. Ние двамата, тримата, де, разбира се и организаторите. Беше невероятно преживяване. Всички протестираха, ние търсихме изкуство. В крайна сметка, всичко беше загубено, понеже нищо не намерихме. Протестиращите в този ден – също. Всъщност, точно това преживяване ясно ми показа, че връзката между мен и моята страна се е скъсала окончателно.

Така се случи. Просто някои хора бяха невероятно нагли, че дори оставката си хвърлиха с известна доза насмешка.

Да, малко по-късно бутнахме стената, 40 000 души крещяхме “ОСТАВКА”. Това не промени нищо. Остави само спомен за нещо неповторимо.

Всъщност, две години си мълча. Толкова съм разочарован, че единствената сила, която не съм изчерпал, е мълчанието. Позагубил съм сили да се споря с хората. Вече го правя на автопилот. Вече дори нямам желание да им обяснявам защо е глупаво да мразиш. Нямам сили и да обяснявам, че не е толкова страшно да поемеш допълнителни отговорности.

Понеже всичко е загубено, драскам този графит, за да си напомням няколко неща. Да речем, приоритети. Някои неща съм обещал на хора, които ценя, някои съм обещал на себе си.

  • Обещал съм на Светла, че ще редактирам и изпратя един текст за мой приятел. Циганин.
  • “Празни пространства” – вече имам концепция какво ще представлява съвместната изложба.
  • Двата сценария заслужават да се заснемат.
  • Много ми се иска да напиша някои наблюдения около това как стереотипите пречат на хората да ме приемат в едно от новите ми качества. Трябва да се представи и другата гледна точка около децата. В двадесет и първи век сме, а още има бащи, които предпочитат да оставят всичко в ръцете, умът и съзнанието на майките. Ще кажете, отново, че прекалено много харесвам скандинавските страни, обаче там бащите дори са длъжни да поемат част от “майчинството”.

Този миш-маш трябва да спре, понеже всичко е загубено, а най-лесно се изправяш, когато си долу. На земята. Изпод земята се изправя далеч по-трудно.

Най-много ме заболя, когато “Капитал” не отговориха на мое писмо. Случва се нещо ужасно, за което им пиша. В писмото им давам координати на трима независими (един от друг, в случая) източници, които мислят в една посока и искат да решат проблема. Очевидно влиянието по темата КТБ-Пеевски им беше по-важно отколкото у кого ще отиде една прекрасно изградена база, от която ще изгонят едни деца.

Leave a Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.