Тези дни се случиха някои неща, основно в едни платформи за “говорене”, катo съвсем повърхностно обобщя нещо, което ме притеснява – става по-трудно да изговорим определени проблеми, понеже не сме особено “трезви”.
Ние сме относително различни. Някои от нас предпочитат да разгледат и анализират “голямата картинка”, други – не. Когато не разгледаме един проблем от всички възможни ъгли – губим си времето. Не е страшно дори сами да си измисляме хипотетични гледни точки, ако това ще ни помогне да придобием по-добра представа за причините, извършените действия и следствията от тях. Примерна случка:
X: “Не е справедливо това-и-това, горките хора.”
Y: “Не съм съгласен с твоята позиция, защото не го представяш обективно! Моите аргументи са този, този, този, този и този.”
Нека ние да сме “X”. Най-важното е да изслушаме внимателно събеседника ни и да подходим уважително както към него, така и към позицията му. Да, може той да е завършен дебил, но не бива да омаловажаваме позицията му съвсем без никакъв анализ. Съществува вероятност аргументите му да почиват на фактология и да са валидни. Дали събеседникът ни напълно разбира обхвата на логическите връзки зад тези аргументи – не е важно. Нито е важно дали тези аргументи са плод на собствени заключения или са привзети от вестник за 50 стотинки. Аргументите на събесдника ни са точно толкова важни, колкото и нашите.
След като прочетем позицията на нашия човек, необходимо е да опитаме да разберем аргументите му. Няколко от основните правила и въпроси, когато анализираме един аргумент са:
- Разбирам ли аргументът правилно?
- Може ли аргументът да бъде доказан?
- Каква е причината да се използва този аргумент, точно тук, в този контекст?
- Ако аргументът е невалиден, как мога да го оборя и това ще бъде ли от полза на дискусията?
Най-вероятно всеки един от тези въпроси ще предизвика верига от следващи и това е прекрасно. Говореното ни е помогнало да развихрим въображението ни според Хокинг. Говоренето е една от стъпките, които е било необходимо да извървим, за да можем да задаваме критични и самокритични въпроси. Това ни различава от животните, не друго.
Ако не сме готови да си задаваме въпроси, да подлагаме на съмнение собствените си разсъждения и позиции, ако сме приели, че нашите аргументи са единствените валидни, то това означава, че трябва да сведем говоренето и общуването до максимално орпостени въпроси – “Навън вали ли?”, “Колко е часа?” и тъй нататък. Всичко друго ще причини разговор, а няма смисъл да се забъркваме в такъв.
Та…не обичаме да сме “трезви”, защото така ни е по-лесно и така никой няма да спука нашето балонче.
Нужно ли е да защитаваме позицията си с цената на всичко?
Да, понякога това е необходимо. Обаче е точно толкова необходимо, колкото да разберем отсрещната позиция. Ще дам пример със защитаването на непопулярни тези. Когато се защитават такива тези, в много случаи защитата е необективна и агресивна. Аз също защитавам непопулярни тези, но когато има дебат – не си позволявам да бъда агресивен. Имам особено мнение и отношение към агресията. Всички знаем какво ражда агресията. По-лошото е това, че агресивното защитаване на непопулярни позиции по-скоро легитимира популярните.
Легитимираната по този начин популярна теза ще доведе до още по-голямо затруднение хората като мен, които защитават непопулярните тези без да си позволяват да бъдат агресивни.
Сърце за всички хора, които защитават определени каузи, но агресивното защитаване не придава тежест на проблемите зад тези каузи.
Можем ли да съберем парченцата отново?
Не. Това не е необходимо. Не можем да си пилеем времето за нещо, което очевидно няма смисъл да съществува.
Трябва ли да продължим да говорим?
Категорично не. Няма смисъл да ме убеждаваш в ефективността на методите, които използваш за защита. Няма смисъл и аз да те убеждавам в това, че тези методи са вредни. Ако харесваш агресивните си методи – не виждам проблем да продължиш да го използваш, но не смятам да легитимирам агресията с присъствието си.